Един ден, в пустинята Сахара, докато все още е студент по философия, Ерик-Еманюел Шмит усеща, че може би е загубил посоката, в която трябва да върви. Сърцето на младия човек се изпълва с ужас, но след миг той усеща до себе си присъствие. Присъствие, което ще промени живота му завинаги. Това е момент, който преобразява съдбата му и го кара да насочи търсенията си във флуидните сфери на духовното и литературата.
В „Оскар и розовата дама" авторът поставя един от най-значимите въпроси, който всеки един от нас в някакъв момент задава: „Ако Бог съществуваше, то защо тогава страдаме?" В случая тази мисъл идва в живота на едно болно 10-годишно момче. Може ли Господ да помогне? Това е, което малкият Оскар се пита. Отговорът ще намери в писмата, които съчинява в търсене на връзка с надеждата. В тях разказва за вълшебната старица, която всеки ден го навестява – някогашното страшилище на ринга – кечистката Розовата дама! А също и за най-красивото момиче в болницата – Пеги Блу...
Както децата пишат писма на Дядо Коледа, тук Оскар пише до неизвестния адрес в отвъдното. За да открие, че любовта е единственият дар, който може да помогне на човек да намери своя път.
***
Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 г. в Сент-Фуа-ле-Лион, Франция.
Дебютната му пиеса е „Жените срещу Дон Жуан“ (1991), но пробивът му в театъра става с втората му пиеса „Посетителят“ (1994). Следват множество успешни заглавия, като „Енигматични вариации“ (1996), „Развратникът“ (1997), „Миларепа“ (1997), „Фредерик или Булевардът на престъпниците“ (1998) и „Хотел между тоя и оня свят“ (1999).
Освен като драматург, писателят е известен и с редица успешни романи. Първият от които, „Сектата на егоистите“ (1994) получава награда „Д`Артоа“ за най-добър дебют.
Световните религии играят важна роля в произведенията на писателя, като „Оскар и розовата дама“ (2002) е книгата му посветена на християнството. И заедно с „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ (1999) е сред най-широко четените негови произведения.
От 2002 г. Ерик-Еманюел Шмит живее в Брюксел и от 2008 г. е натурализиран белгийски гражданин. От януари 2012 г., заедно с актьора Бруно Мецгер и режисьора Франсис Ломбре, е ръководител на театър „Рив Гош“ в Париж.
Творбите на писателя са преведени на повече от 40 езика и са публикувани или играни в повече от 50 страни по света.
***
РЕДОВЕ ОТ ПИСМАТА НА ОСКАР…
***
Дядо Боже, здрасти,
Казвам се Оскар, на десет години съм и това е първото писмо, което ти пиша, щото заради училището нямах време.
Ужасно мразя да пиша! Трябва някой наистина да ме е задължил! Защото писането е само една лъжа, която разкрасява реалното. Едно такова нещо за възрастни.
Никога не съм се обръщал към теб, защото не вярвам, че съществуваш. Само че ако го напиша така, е кофти и ти няма да ме вземеш присърце. А аз имам нужда да проявиш интерес.
Даже много ще ме устрои, ако ти остане време да ми свършиш някоя и друга услуга.
Ей сега ще обясня…
***
Маминка Роза ли? Няма да ти я представям, Дядо Боже, тя ти е аверче, нали тя ми каза да ти пиша! Измежду жените с розови престилки, които идват отвън за да прекарат известно време с децата тук, тя е най-старата. Била е кечистка, наричали са я Удушвачката от Лангедок, победила Ула-Ула – кучката от Бухенвалд.
***
Дядо Боже, днеска изживях пубертета и да ти кажа, хич не мина леко. Леле, какъв ужас! Струпаха ми се цял куп неразбории и всичко това заради момичета! Така че вечерта съм повече от доволен, че съм на двайсет, защото си казвам: Най-лошото мина. Пубертет, не мерси!
***
Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е бил подарък, а ни е бил даден назаем. И тогава се опитваме да го заслужим.
***
Мили Дядо Боже,
Благодаря ти, че дойде.
