Могат ли Европа и България да се откажат от руските енергийни източници и на каква цена
Отговорът в краткосрочен план (1-2 години) е много прост:

- Не могат! На никаква цена.

Отговорът в дългосрочен план (3-5 години) е по-сложен:

- Могат! Но ще струва ужасно много и ще изисква държавническо мислене и политическа воля, каквито нямаме. Тоест, могат, но нямат желание.

През 2019 г. Русия осигурява 48% от въглищата, 41% от газа и 27% от нефта на ЕС. Количествата са такива, че практически няма кой да ги замени.

По-долу виждате пример с газа, където Русия тотално доминира световния износ, а почти всичкият й тръбен газ (светлосиньо) идва тук (+ вече и много втечнен). Европейският съюз потребява общо около 540 милиарда куб. м. годишно като вносът ежегодно расте, а потреблението не намалява.

Случайно или не, целият глобален износ на втечнен природен газ (тъмносиньо) за 2021 г. възлиза точно на 540 милиарда куб. м., от които само около 15% идват в Европа. Останалите заминават за Китай, Япония, Южна Корея. Индия, Тайван, Пакистан, Бангладеш, Бразилия и др. изключително бързо растящи икономики с ежегоден ръст на потреблението на газ от 10% и повече.

Изграждането на инсталации за втечняване и корабна флота за пренос едва насмогва на наличното търсене. Ако Европа изведнъж се включи в наддаването и корабите от САЩ, Австралия и Катар (големите износители) тръгнат насам, цяла Азия ще остане практически без газ. Просто няма как да се случи, вкл. и защото ние просто нямаме толкова капацитет за регазификация.

Разбира се, има много повече детайли, но това достатъчно ясно онагледява ситуацията. Нефтът и въглищата са различни бири, но положението и там е подобно.

Колкото и да ми се иска да бъда оптимист и да кажа "Да, можем!", трябва да призная, че не е така. Публичните лозунги и призиви за санкции срещу Русия са много лесни, но реалността е брутално неприятна. Напомням, че тя е формирана от действията и бездействието на европейските политически лидери през годините след газовата криза от 2009 г.

Вижте още: