Все повече признаци сочат, че вариантът за започване на нова война срещу Иран е станал основна част от американските и израелските стратегически планове и че това, което забавя преминаването към действие, не е непременно липсата на политическо решение, а сложността при изчисляването на последствията и разходите, както и степента на способност за контролиране на хода на ескалацията.
Въпросът вече не се свежда до нанасянето на поредния военен удар срещу Иран, а до възможността за налагане на нова стратегическа реалност, която да направи връщането към война в бъдеще по-малко необходимо.
Това означава, че всяка бъдеща конфронтация може да надхвърли логиката на ограничените удари и да се превърне в опит за преобразуване на баланса на силите, както и за нанасяне на удари по източниците на заплаха, които Вашингтон и Тел Авив считат, че не са били неутрализирани в предишните конфронтации.
Стратегическата парадоксалност обаче се състои в това, че стремежът да се превърне следващата война в „последната война“ може да я направи най-мащабната и най-жестоката, без да има гаранция, че тя наистина ще бъде последната.
Войните, които се водят с цел окончателно да се сложи край на заплахата, могат, напротив, да отворят врати за конфликти, чийто край е трудно да се контролира.
Съществената разлика тук е възможният преход от война, целяща да отслаби иранските възможности, към война, която се стреми да попречи на Иран да представлява заплаха или да влезе в конфликт отново.
