Фалитът на банки зад океана бе очакван и неизбежен. Предходната криза - 2007-2009г. - бе заметена под килима с много напечатани пари и нулеви (дори отрицателни) лихви, които да стимулират задлъжняването и харчлъка. На финансов жаргон: балансите на централните банки се раздуха до пръсване. Това създаде много рискова среда - инфлацията над лихвените равнища по кредити и депозити подхранва нездравословна спекула. И ненаситен риск апетит.
Имотният балон от предходното фиаско трябваше да бъде заменен с друг или други такива инвестиционни “гуляи”. Зелени проекти, технологични компании, криптовалути и стартъпи привлякоха цунамито от пари към тях. Оценките им изхвърчаха необосновано. Купуваха, сливаха и придобиваха на воля, нараствайки непропорционално на добавената стойност, която допринасят за икономиката. Усещането за риск бе “изтрито”. Задлъжняха до козирката правителства, фирми и домакинства - дългът бе направен де факто безплатен. Трябва да си наивен тъпчо да не участваш. А ако не си - просто губиш пазарен дял и изчезваш от пазара.
Логично инфлацията не остана само на финансовите пазари - тя преля и в крайните стоки по рафтовете на магазините. Особено след пандемията, когато бе ударено производството, докато се стимулираше потреблението. Ръстът на разходите за живот обаче се превърна в социален и политически проблем. Хората обедняха. И разбраха, че мощното покачване на цените - загубата на покупателна сила - не е временно явление. То е тук и ще поостане.
Тогава изникна дилемата пред отговорниците за инфлацията и натрупаните грешки - централните банки. Ако повишат лихвите, затягайки кредита и охлаждайки ценовата инфлация, рискуват да предизвикат криза - финансова и оттам икономическа. Обратно, ако не го направят и евтините пари продължат, проблемът с инфлацията излиза от контрол. А хората излизат на улицата.
Политиката на покачване на лихвите логично предизвика и настоящите сътресения. При по-високи лихви в икономиката - стойността на държавния дълг и мегамодерните проекти пада рязко. А това изяжда капитала на търговските банки, инвестирали в тях и създава напрежение. Подобен развой от своя страна изнервя депозантите зад океана - новобогаташите от алхимията и техфирмите - които така или иначе имат спешна нужда от кеш поради затягане на краткосрочното финансиране, към което те са буквално пристрастени. И от което са много зависими. Те започват да теглят депозити, които са само “частично резервирани”, а парите са инвестирани другаде.
Допускането, че има кой да те спаси води до неблагоразумие. Този “спасител” - Фед или правителството - ще налее кеш и ще покрие не само застрахованите депозити, че дори и не-застрахованите - 85% за фалиралата банка SVB, например. Моралният риск е неизбежен.
При нас положението засега е стабилно - имаме повече капиталови и ликвидни буфери от средните в Европа. По липса на кредитор от последна инстанция обаче трябва да сме и доста по-внимателни. Самото охлаждане засега става по-бавно, но може би е време мислено да приемем, че предстои и да превключим на по-консервативен режим - банки, кредитополучатели и регулатор.
Засега в САЩ отложиха кризата, заливайки огъня с пари. Това обаче не променя факта, че се натрупаха системни грешки, които само болезнено очистване ще елиминира. Нито отменя факта, че за да се поддържа картонената кула трябва да се налива още и още паричен допинг в системата. А това означава ясен избор в дилемата “битка с инфлацията или финансова криза” - по-високата инфлация е неизбежна, защото малки покачвания на лихвите към исторически нива, смазват склерозиралите от свръхзадлъжнялост системи. Взети заедно, тези фактори не вещаят нищо добро за покупателната сила на парите и спестяванията ни.
