Напускането на Takeaway е интересно не защото "доказва, че еврото гони инвестициите", а защото фирмата беше част от верига на доставки, която неустено компроментира един от тихите обществени договори. За какво иде реч. Платформите за носене на храна започнаха като всяка нова услуга в споделената икономика (gig economy).
Розово и слънчево като 2010-те - ти може да си скучаещ през уикенда работник или търсещ допълнителни доходи студент - яхващ колелото, трупаш километри на стравата, изкараш някой лев. Особено в локдауните, идеална възможност хем да се раздвижиш, хем да имаш пари за почерпка. Нещо повече, даваш рамо на малки бизнеси, в които се трудят (до скоро) ако не собствениците, други работливи симпатяги, много често младежи. Разбира се, че е полезно такива капанчета, дюнерджийници, ресторантчета да получат едно рамо под формата на допълнително търсене. Голямата промяна дойде в последните две години. В аповете на услугите за доставки се появиха чужди имена, които растяха все повече като брой, докато за някои фирми вече са мнозинството доставчици.
Директно от Румъния беше внесен моделът с непалците, барабар с белите им скутерчета. Съвсем официално, през непрекъснато либерализиращите се процедури за внос на работници, някой тарикат обърна с главата цялата логика на "споделената икономиника" - и вместо да е гиг, вече е схема. Основен елемент от схемата - липсата на плащания за данъци, осигуровки. Липсата на контрол върху работните отношения. И всъщност това е логично, когато просто карам колело час-два след работа, няма нужда, смисъл и логика НАП да се занимава с мен. Когато стотици чужденци са внесени в страна и работят това пълен работен ден...става малко по-различно.
Комроментирана и е друга част от веригата - преди седмица влезнах при известни, берлински дюнери в подлеза на НДК, където до съвсем скоро работеха български момчета и момичета.
Даже в Инстаграма им още има DJ партита и облечени в престилки cool пичове с manbun и арт татуировки. Влезеш ли сега - посрещат те трима чужденци от Югоизтонча Азия, които не знаят една дума на български. И това е един малък пример, как обществено балансирана система, която доскоро е работила идеално, се превръща в схема за дъмпинг на евтина работна ръка. Дълбоки промени се случват на българския пазар на труда, които се проспиват от всички отговорни за неговото функциониране. Извинението е - работодателите го искат.
Изненада, кой бизнес не иска по-ниски разходи за труд? Къде е обаче границата - 108 000 каза министърът на труда за три години. Къде е границата - 200 000, половин милион, един милион? Само за шест месеца през настоящата година сме внесли толкова чуждестранни работници от третия свят, колкото за цялата 2024 г.
Работодателите искат още и още, безсрамно лобират и на закрито в кабинетите на властта, и на живо по телевизията. Това свърша катастрофално, просто вижте какво е положението в Западна Европа.
