Мартин ЗаимовПариж. Колко много може да се пише за него. Помня го през 80-те, когато bidonville от покрайнините на града тънеха в мизерия и тишина, подобно родните ни цигански махали без да излъчват страданието и разочарованието на вече третото поколение излъгани от Франция pied-noir наброяващи днес над 3 200 000 души.
Учтивата община построи RER (Réseau Express Régional) бърза подземна железница с вечно спарен климатизиран въздух окопала се дълбоко под старото метро с която безработните млади хашлаци без билет се смъкваха на тумби за броени минути към светлия и забавен център на града бягайки от депресията и безпътицата на предградията отдалечени на десетки километри от Елисейските полета. Гледаха ресторантите и блестящите магазини враждебно, но някак смирено. Не бяха още осъзнали мощта си, не създаваха проблеми, не горяха коли, не претендираха за равенство и не крещяха в очите на французите за техните вини.
Капсулирани в етноса си измислиха неразбираем жаргон често обръщащ огледално думата. Така Femme стана meuf, а залети от новия тип консуматори търговците затваряха вековните ресторанти и на тяхно място никнеха fast-food и магазини за дрехи продаващи суитшърти с качулки. Общината реагира типично по френски задължи всички реклами да са бели и бледо жълти на цвят независимо чие е логото. Така дълго време единственото място на света където McDonalds сияеше в жълто бе на хвърлей разстояние от Триумфалната арка. За да спасят емблематичния ресторант Fouquet’s бяха принудени да го обявят за паметник на културата. Наблюдавах процеса от страни с присъщото ми любопитство, гост на вечен, обичан, но чужд град.
През 1986 вълна от бомби разби спокойствието. Заредиха се тринадесет атентата, последният на rue Rennes досами любимия на всички българи магазин Tati бе най-кървав, взе 7 живота и рани 55 човека, общо през така наречения „черен септември“ бяха осакатени около 300 души. В града цареше терор, нарочените за автори араби от Хизбула подбираха магазини, гари, хотели и дори книжарница за да залагат адските машини. Подигравателно хората на Жорж Ибрахим Абдула от „Фронта за солидарност с политическите затворници араби“ демонстрираха безсилието на институциите като на 17 Септември 1986 година в 13.50 гръмнаха тамошния КАТ находящ се в префектурата на полицията в самото сърце на града - Ил Сен Луи.
Бях излязъл от същата зала десетина минути преди това мърморейки си под носа мръсотии касаещи френската бюрокрация въртяща ме вече месеци на шиш в опитите ми да си заменя българското свидетелство за френско. Взрива отнесе живота на един и рани много десетки. Възможно е нелюбезната женица върнала ме за пореден документ да ми е спасила живата позволявайки ми днес да споделя с вас тези редове.
Второто ми чудотворно спасение се случи две години по-късно, когато от чист мързел не отидох на кино. Скорсезе бе заснел противоречив филм за който всички говореха, и от който мнозина се страхуваха. Католическите интегристи (О, да, има такива) бяха бесни. Уилям Дефо играеше Исус в „ Последното изкушение на Христос“ адаптиция по Казандзакис. В нощта срещу 23 Октомври 1988 когато бяхме планирали с няколко приятели да гледаме и си създадем собствено мнение за филма пет привърженика на „Съюза срещу расизма и за опазването на френската и християнска идентичност“ запалиха киното Сент Мишел с коктейли Молотов.
Огъня се разпространи от друга зала в която прожектираха съвсем невинната американска боза „Бурен понеделник“ с Томи Лий Джонс в главната роля. Пострадаха четиринадесет души от които четири тежко. Давам ви го като пример за верска нетолерантност към свободата на словото с обратен знак в красивия Париж. Крайно десните националисти, привърженици на „Националния фронт“ доминиран тогава от бащата на днешният му лидер получиха по няколко месеца затвор.
Роденият с тунизийски корени в Париж Фауд Али Салех бе намерен за виновен за бомбите през 1986-та и още лежи в затвора и вероятно никога няма да излезе от единичната си килия. Жорж Ибрахим Абдула един от хората чието освобождаване беше основно искане на терористите лежи от октомври 1984-та. Помилване му е отказвано осем пъти, макар да подлежи на освобождаване от 1999 година. Нали ви казвам, много може да се пише за Париж.
