Само ядреният ренесанс може да спре ръста на глобалните въглеродни емисии.
За първи път от доста години съм оптимист по въпроса за достигане на пик на глобалните въглеродни емисии в обозримо бъдеще.
Повод за това ми дават ясните признаци на възраждане на ядрената енергетика. Едно от най-значимите решения на COP28 в Дубай бе ангажимента за утрояване на ядрените мощности по света до 2050 г.
Германия остана практически последната голяма държава, която все още се опъва, но промяната на отношението там е само въпрос на време.
Някъде докъм 2015-2016 г. вярвах, че бумът на ВЕИ може да изтика напълно фосилните горива от енергийния микс и да доведе до тотална електрификация на всякакви форми на потребление на енергия.
Реалността показа, че това е илюзия - потреблението на фосилни горива стабилно си расте като само събития като ковид-пандемията малко го забавят. Глобалното говорене, ангажименти и усилия за инвестиране във ВЕИ и електрификация създават нещо като завеса, зад която тече един процес с много по-голям потенциал за въздействие.
Ядрената енергетика се възражда на Запад, а реактори се появяват вече по напълно неочаквани места из цял свят, вкл. в Югоизточна Азия, Близкия Изток и даже в Африка.
Глобалните пазари са отличен индикатор за развитието на даден сектор. Графиката показва ръста на ядрената индустрия (компании в добива и преработката на уран, изграждане на реактори и обслужващи бизнеси) от 2020 г. насам.Няма друга индустрия с толкова стабилен и неизменен ръст в този изключително волатилен за пазарите период.
Парите бавно, но сигурно се завръщат в ядрената енергетика, а все повече правителства вече я третират на равна нога с ВЕИ - Китай, Индия, Франция, Швеция, а отскоро и САЩ.
Основната заплахи пред развитието на ядрената енергетика вече не е общественото отхвърляне, а идващият недостиг на уран. Въпреки че уранът е широко разпространен, липсата на инвестиции в добива му в годините след Фукушима не може да бъде преодоляна с лекота.
Складираните количества от последния пик в добива вече са изчрпани, а отварянето на консервираните мини по никакъв начин не би могло да покрие търсенето. Наличните нови находища са изключително малко. Очертава се дефицит, който има потенциал да вдигне цените до небесата. Те вече се придвижиха от $25 (2020) до $100 на паунд днес. Таван не се вижда на хоризонта, защото големите разходи в производството на енергия са в началния капитал, а горивото не е от съществено значение.
Дори и цени от $200 на паунд не биха стреснали потребителите - търсенето е по-нееластично отколкото дори при петрола. За уранодобивните компании идва време за пир. След като Казатомпром - казахстанският държавен гигант, който дава 40% от световния добив - официално изказа притеснения за потенциала си да поддържа добива, вече не виждам какво може да спре бичия пазар на уран.
Така или иначе, западните компании ще правят всичко възможно да не зависят от Казахстан или Русия при доставките на гориво.
За разлика от лития, никела, кобалта и други метали, които са напълно контролирани от Китай, пазарът на уран все още не е толкова зависим от Пекин. Това е изключително важно, защото не позволява на Китай да го манипулира толкова ефективно, запазвайки тежестта на отношението търсене/предлагане.
Разбира се, това е само мое мнение и не може да се тълкува като препоръка за инвестиции.
