Сега ще се постарая да бъда много кратка. Трима мъже влизат в редакцията на едно списание на някаква улица в Париж и застрелват дванайсет души с викове 'аллах акбар'. Четирима карикатуристи и двама полицаи са сред убитите. Убити са заради карикатури на пророка Мохамед.
Грозно. зверско, чудовищно престъпление.
Кръвта може би още лепне по мокета и по бюрата и сигурно мирише тая кръв, мирише на смърт и на страх. Освен личното престъпление и личната жертва, крясъците и блъскането на сърцата на някакви хора в тоя офис, на някаква улица в Париж, тук става въпрос за сблъсък на два свята, на два модела, на две ценностни системи, на два диаметрално противоположни отговора на въпроса за смисъла на човешкия живот.
Единственото, което е в състояние да прекосява смъртите и рушенето на вещите и грохота на хилядолетията, и да променя света, са идеите.
Това, че са застреляни карикатуристите е чудовищна метафора. защото най-мощното оръжие на свободата през хилядолетията, най-страшният шамар срещу всяка власт, срещу всеки авторитет и всяка дикататура, е бил високият смях на свободния човек.
Сега има една камара хора, които съвсем безсрамно ще използват това зверство, за да трупат капитал, за да намерят в него потвърждение на собствената си теза, за да спечелят преднина, за да ни докажат, че столетията, в които се опитваме да изпълзим от мрака, са били напразно, че всичко е било глупост, че Галилео не е бил прав и че Леонардо е бил грешка, че тия дванайсет тела са провал на мултикултурализма и демокрацията, на самата вяра, че хората могат да бъдат свободни и да живеят добре заедно.
Това не е конфликт между християни и мюсюлмани, а те ще се опитат да го представят точно така, това е сблъсъкът между стария и новия свят – хората, разстреляли смеха, са същите, които отново биха изгорили Галилео, те са ония, които искат да вярваме, че една глупост, нещо написано преди две хиляди години, някаква система от правила е по-ценна от човешкия живот, че заради някаква безумна абстракция си струва да пролееш кръв.
Тия, които са стреляли в тоя офис и тия, които ще поискат сега да хвърлят бомби, които ще подпалват автомобили в центъра на града, които ще превърнат омразата в свое знаме, са едни и същи хора.
Конфликтът тук не е между християни и мюсюлмани.
Конфликтът тук е между онова крехко цвете на разума, на вярата в човека и свободата, и ония, които се опитват да го стъпчат.
Същите, които принуждават хиляди да се избиват всеки ден под националните знамена под какви ли не предтексти, само и единствено заради икономически цели.
Защото те имат нужда от тия идеи, за да маскират своята алчност, за да ни накарат да стреляме един срещу друг.
Защото разликата между това да накараш хората да се хвърлят в студената вода, за да извадят кръста и да ги накараш да стрелят срещу други хора, е много малка.
Достатъчно е да ги накараш да вярват. Да им дадеш символи, знамена. Да ги накараш да се страхуват, да защитават вярата си и да им посочиш враг и после вече е много лесно да продаваш оръжие. И петрол. И каквото искаш.
И сега същите тези хора, усмихващи се иззад маската на консервативната мисъл, традиционните ценности и желанието да се погрижат за нас, искат да ни посочат дванайсетте окървавени тела, дванайсетте апостоли на разстреляния смях и да ни пуснат обратно на въртележката.
Ще поискат да им се доверим. Да превърнат това престъпление в своя победа, да ни убедят, че liberté, égalité, fraternité е било глупост.
Че най-добрият начин да се защитим, е да станем като онези, от които се страхуваме.
Иванка Курвоазие
