Международният ден на жената се празнува всяка година на 8 март. Това е ден за международно признание на икономическите, политическите и обществените постижения на жените.
Историята на празника започва през 1857 г. в Ню Йорк, когато е организиран един от първите протестни митинги на жените, работещи в текстилните фабрики. Те настоявали за равни права с мъжете, намаляване на работното време и подобряване условията на труд.
През 1909 г. Американската социалистическа партия провъзгласила 28 февруари за Национален ден на жената. До 1913 г. американките са го отбелязвали последната неделя от месец февруари.
На 27 август 1910 г. в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените, организирана от социалистическия интернационал.
По предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема всяка година в една от първите недели на пролетта да се празнува деня на работничките и на международната им солидарност, с цел да се мобилизират широките женски трудови маси за борба за равноправие с мъжете във всички обществени сфери на живота.
В резултат на това решение Международният ден на жената се чества за първи път през 1911 г. в Австрия, Германия, Швейцария и Дания, когато повече от един милион мъже и жени участват в шествия.
От 1914 г. отбелязването на празника в различните страни е на датата 8 март. Той се свързва в началото на века с борбата за политическо, икономическо и социално равноправие.
През 1977 г. Общото събрание на ООН решава 8 март да стане Международен ден за правата на жените.
По време на социализма 8 март беше доста политизиран. Но постепенно се превърна в един по-интимен и по-земен празник. Безспорно той e с традиции в България. Много хора го честват и днес.
Какви са образите на “жените” във възрожденската литература?
Ако се доверим на пътните бележки на европейски образования Иван Богоров, “чловеците” в Казанлъшко са хубавци и най-паче жените, които по своята хубост надминават всичките си други посестрими в Турско.
По-нататък Иван Богоров пише, че “любопитний” може “слободно” да “изгледва” хасковските жени и девойки, докато те наливат вода и перат дрехи на общите чешми край пътя. Те са бели, червени, хубавици, с широки вежди, с големи, черни очи, арменский тип.
Някои слагат между веждите си за лика и прилика и една черна луничка.
Историята на празника започва през 1857 г. в Ню Йорк, когато е организиран един от първите протестни митинги на жените, работещи в текстилните фабрики. Те настоявали за равни права с мъжете, намаляване на работното време и подобряване условията на труд.
През 1909 г. Американската социалистическа партия провъзгласила 28 февруари за Национален ден на жената. До 1913 г. американките са го отбелязвали последната неделя от месец февруари.
На 27 август 1910 г. в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените, организирана от социалистическия интернационал.
По предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема всяка година в една от първите недели на пролетта да се празнува деня на работничките и на международната им солидарност, с цел да се мобилизират широките женски трудови маси за борба за равноправие с мъжете във всички обществени сфери на живота.
В резултат на това решение Международният ден на жената се чества за първи път през 1911 г. в Австрия, Германия, Швейцария и Дания, когато повече от един милион мъже и жени участват в шествия.
От 1914 г. отбелязването на празника в различните страни е на датата 8 март. Той се свързва в началото на века с борбата за политическо, икономическо и социално равноправие.
През 1977 г. Общото събрание на ООН решава 8 март да стане Международен ден за правата на жените.
По време на социализма 8 март беше доста политизиран. Но постепенно се превърна в един по-интимен и по-земен празник. Безспорно той e с традиции в България. Много хора го честват и днес.
Какви са образите на “жените” във възрожденската литература?
Ако се доверим на пътните бележки на европейски образования Иван Богоров, “чловеците” в Казанлъшко са хубавци и най-паче жените, които по своята хубост надминават всичките си други посестрими в Турско.
По-нататък Иван Богоров пише, че “любопитний” може “слободно” да “изгледва” хасковските жени и девойки, докато те наливат вода и перат дрехи на общите чешми край пътя. Те са бели, червени, хубавици, с широки вежди, с големи, черни очи, арменский тип.
Някои слагат между веждите си за лика и прилика и една черна луничка.
Изреждайки достойнствата на красотата на жените в Хаскьой, все пак накрая Богоров прави и някои европеизиращи препоръки:
Такива хубавици, които рядко среща някой из Турско, те можеха с облеклото си да ся показват по-гиздави, сиреч: да фърлят големий пискюл от феса, за да им ся гледа по-добре хубавата гъста коса: да не я плетат на рядици, а да я оставят разресана, a la Magdeleine; да ся забраждат с факьол или, ако искат да ся покажат славянско произхождение, по-добре с бяла златокрайка, провесната от глава до нозе по енимахаленски; да махнат пояса, за да им ся вижда прещъпванието на кръста и вместо повлечените доземя шарени гащи да обуят бели панталонца, които ловят повише окото, може да ся препират по-често и по-лесно. Всевишний е направил жената от бяла кост и я е поставил за украсение на света. И отистина, няма друго по-хубаво от божиите създания освен жената. Тя е днес и инструмент на цивилизацията, следователно тя трябува да ся показва, колкото може по-хубавица, едно от което ся изискува чистото и приличното й облекло.
Жените в Ески Заара освен с къщни работи се занимават и копане на лозя. След като се спира накратко на външния им вид, Богоров отчита, че тия нямат никаква цивилизация, та като влезе чловек в къщята им, жената и най-паче момата ся боят да му проговорят друго освен едно “добре дошле”, и побягват като диви. Те са хубавици (повишето чернооки), имат парижкий тип, обаче облеклото им ги прави да ся видят най-грозни и най-гнуснави...
Жената, като что е инструмент на цивилизацията, трябува да ся затича да ся показва пред света още по-хубавица, отколкото е, което тя може да направи посредством приличното ней облекло...
Българките имат добри коси и чтото ся намират повече на работа, та нямат время да правят къдрици, най-хубавото е да следват кинезката мода, т. е. да е въздвигната всичката коса връх главата и там заплетена и навтикната с различни цветя.
Богоров използва всяка възможност да настоява върху необходимостта от следването на европейския културен модел, а в унисон с идеите на Русо той проповядва, че жените са “украшението” на цивилизацията.
