Основният фокус на българското бюджетиране през последните години е задържането на дефицита под 3% от БВП, целящо изпълнение на критериите за Еврозоната. Далеч от този дебат обаче остава държавният дълг, който е не по-малко важен елемент от фискалното планиране. Средносрочната бюджетна прогноза обаче сигнализира за значително увеличение на дълга, което налага по-подробен анализ на тази динамика и начините за използване на заетите средства, според Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
Средносрочната бюджетна прогноза, придружаваща оттегления проект за бюджет за 2026 г., предвижда номиналната стойност на държавния дълг да нарасне двойно – от 24,2 млрд. евро през 2024 г. до 49 млрд. евро през 2028 г. Въпреки очакванията за сериозен икономически растеж, това означава увеличение на дълга към БВП с 13,5 процентни пункта, достигайки от 23,1% до 36,6%. Тази тенденция постепенно застрашава позицията на България като една от най-малко задлъжнелите страни в ЕС.
Ключовият въпрос е как ще бъдат използвани тези заеми, тъй като дългът е просто инструмент в арсенала на правителството за постигане на целите му. Инструментът сам по себе си не е нито добър, нито лош – най-важно е конкретното приложение на парите, взети назаем от бъдещето.
Най-ясната „добра“ употреба на държавния дълг е финансирането на антициклична бюджетна позиция. При тази стратегия държавата взема заеми, за да покрие разходите си по време на икономическа криза, като избягва повишаване на данъците в момент, когато бизнесът е силно предизвикан. Такъв пример беше справянето с ковид пандемията, когато дълговото бреме рязко нараснах в повечето европейски държави, но антицикличното харчене смекчи най-тежките последици.
Антицикличното управление на дълга обаче изисква стриктно поддържане на фискалния баланс – постигане на излишъци в годините на растеж и дефицитно, но в разумни граници харчене по време на кризи. Друга основателна употреба на дълга е проактивното инвестиране в по-висок икономически растеж. Дълговото финансиране може да покрие разходи за ключова инфраструктура като пътища, пристанища и железопътни връзки, което при адекватно планиране повишава конкурентоспособността и разширява икономическата активност.
В същата категория попадат и инвестициите в подобряване на образованието и уменията, които повишават производителността, както и финансирането на фундаментална наука и ранни фази на нови технологии. Поемането на дълг за такива дългосрочни разходи дори може да намали средносрочното дългово бреме чрез по-бърз растеж на икономиката.
Тези два сценария са единствените оправдани случаи за краткосрочно разширяване на дълга, но те не са единствените възможни употреби. Другата опция е харчене на дълг за текущо потребление – увеличаване на заплати, субсидии и социални плащания или безцелни „инвестиции“ без добавена стойност. Това сигнализира за разминаване между приходите и планираните разходи, като разликата се покрива с дълг, чиято сметка идва в бъдещето.
При такова положение всяка бъдеща криза води до рязко оскъпяване на дълга спрямо икономиката, а увеличаването на дълга в периоди на растеж ограничава възможността за антициклично харчене. Това влошава фискалните показатели, което налага болезнена консолидация чрез повишаване на данъците и съкращения на социални придобивки.
България, според анализа, попада във втория сценарий. Заложеното рязко увеличение на дълга не финансира антикризисни мерки, защото криза няма, нито пък ключова инфраструктура, където проектите се бавят с години. Образованието и науката не получават нужните средства, като показателите по тези направления се влошават. Новият дълг се насочва към заплати за раздута администрация, покриване на дефицита в пенсионния фонд и друго текущо потребление.
Това означава, че средносрочно страната е обречена само на постепенно нарастване на дълговото бреме. Когато настъпи следващата криза, ще бъдат принудени да се предприемат болезнени мерки и повишаване на данъците, освен ако подходът към структуриране на бюджета не бъде фундаментално променен, за предпочитане незабавно.
