Говорим за “спадове на инфлацията”, но реално цените продължават да нарастват, но просто с малко по-бавен темп - поне статистически гледано. Привидната битка с инфлацията е важна политически: първо, за да се успокои общественото недоволство от стопяване на доходите. Второ, да се види от партньорите ни, че правим необходимото да отговорим на критерия за инфлация по пътя към еврото.
Доходите обаче се топят мощно, а забавянето на инфлацията е неизбежно поради забавянето и на глобалната икономика, изразяващо се в анемичен или “отрицателен растеж”, ерго рецесия. Забавя се и темпът на ръст на паричното предлагане навсякъде, което също е предвестник именно на рецесия.
Скритият инфлационен данък удря най-бедните най-тежко, а българите дават средно 1/3 от бюджета си за храни. Причините за инфлацията обаче сега се удобно замъглени - налетите трилиони и безумната енергийна политика, - а фокусът се насочва към симптомите.
У нас основен фактор бе дълговото фискалното харчене през заплати и социални плащания, което засилваше инфлация в ущърб на най-уязвимите групи, от една страна. От друга, ние сме 2.5-3 пъти по-енергоемки от нашите конкуренти и историческата енергийна криза логично ни удря най-тежко.
Дългосрочното решение е спиране на допинга - печатницата за пари - и устойчиво създаване на енергиен капацитет, а не социални експерименти от рубриката “Зелена сделка”. Повече инвестиции и производство, по-малко политизиране на икономическите отношения.
Безплодни и вредни акции, граничещи с административен произвол, няма да направят така, че да произвеждаме повече, нито да има инвестиции и да растат доходите. Ниските реални доходи по естествен път ще регулират свръхвисоките цени, нормализирайки разходите за живот. Реален ръст на заплатите има само, като създаваме нормални условия за предприемачи и бизнес и оттам расте производителността.
Проблемът обаче трябва да се решава в основата му - ПР акциите не дават системни решения, а само влошават бизнес средата за домакинства и бизнес.
